С текста Морето при социализма: за българи и за кучета –

С текста „ Морето при социализма: за българи и за кучета – неразрешено “ през юли започнахме серия „ летни “ изявления по плана ни „ 100 въпроса за тоталитарната страна “. В тях опитваме да ви разкажем какво представляваше курортът по соцвреме. Днешният текст е взор към така наречен пионерски лагери – или по какъв начин почиваха децата преди 1989 година

Всички пионерчета имаха право и опция да отидат на пионерски лагер на море или планина. През 80-те години съвсем нямаше дете, което да не се е възползвало от тази опция. Ходеше се на летен лагер всяко лято.

За поколенията на родителите на пионерчетата от 80-те обаче лагерите са си били разкош – не всички през 60-те години на предишния век могат да си разрешат такса от 15-20 лв., а децата на врагове на народа също имат спънки пред заминаването. За доста от порасналите през 50-те и 60-те години заминаването за един-единствен път на пионерски лагер в детството им е и първото виждане на морето.

През 70-те и 80-те обстановката към този момент е друга, пионерските лагери са доста, а задачата на партията е да възпитава подрастващите в дух на колективизъм и обич към Българска комунистическа партия. Родителите към този момент не са следвоенно небогати и могат да платят 15 лв. за 15 дни море всяко лято. Остатъкът от сумата е субсидиран от страната. Така че морето бе достижимо за съвсем всички. Даже по няколко пъти. Обикновено след лагера можеше да се отиде и на море с мама и баща, а дори и с баба и дядо – най-често на почивните станции към предприятията, в които работят.

От една страна всички можеха да отидат на море, от друга изискванията и по лагерите, и в немалка част от почивните станции, бяха спартански. Но и какви да са, откакто в лагерите един храноден през 80-те струваше 20 лв.?

Спяхме или във физкултурните салони на учебни заведения, превърнати в спонтанни спални за по 20 души, или в особено издигнати лагери като тези в Кранево, Обзор, Иракли и Равда.
Плажът в Равда.

Там спалните пространства също бяха за 20-ина деца. Креватите бяха остарели и стоманени, а дюшеците – мърляви  и много изтърбушени. Редовно всички хващаха въшки – или от другарчета, или евентуално и от самите в никакъв случай непрани дюшеци. Храната беше в обилие, въпреки и не изключително вкусна.  Имаше и наложителна следобедна закуска – филия с лютеница или филия с халва. Сутрин се ставаше рано с казармени фанфари, след което се правеше физзарядка.

Баните и тоалетните бяха на двора, а не в стаите – тоалетните нормално си бяха зле измити клекала, а водата за душа се топлеше от слънцето. От днешна позиция екологично, само че от тогавашна – много мърляво и студено.

Имаше  и по-луксозни лагери като ММЦ, Международният юношески център. В него идваха и деца от социалистическата чужбина, по тази причина Народна република България се стараеше да поддържа малко по-добро равнище като за пред посетители.

Международният пионерски лагер „ Георги Димитров ” в село Кранево е  и измежду най-големите пионерски лагери. Обхваща повърхност от 50 дка, върху които са издигнати 3 вили и просторна трапезария. Има дребен музей „ за потребностите на възпитателната работа “, пионерска стая, спортни площадки, сцена, беседки и други Всяка година в лагера летуваха пионери от Европа, Азия, Африка и Америка. За една промяна лагерът приемаше 500 деца и ръководители. За заниманията на чужденците се грижи Съюзът на разноцветните връзки, чийто лозунг е „ Ние живеем надалеч един от различен, цветът на пионерските връзки е друг, само че нас ни сплотява огромна и нерушима дружба ”.

Но даже и в непостижимото за простосмъртните деца ММЦ, се съблюдаваха стоманени казармени правила. Навсякъде се ходеше под строй – даже и на обяд или вечеря. Всеки отряд – тъй като даже и на лагер ни разделяха в отряди, си избираше маршова ария, с която отиваше да яде. Общо взето всички пееха „ Тих бял Дунав “, тъй като не знаехме други. Разнообразие внасяха единствено хората, надуващи свирката за обяд. Те употребиха казармената мелодия на „ Чорба, каша, супа каша, фасул, боб “, настройвайки ни по този начин и за менюто.

На плаж също се ходеше под строй и единствено в избрани часове. Най-неприятното беше печенето на пясъка – естествено, също под строй и със заповеди: „ По стомах “, „ По тил “. Във водата ни пускаха единствено проведено за малко време.

Условията бяха толкоз трагични, а редът – толкоз казармен, че първите дни на лагера постоянно бяха изпълнени с доста сълзи и сърцераздирателни писма до родителите: „ Моля ви, елате ме вземете! “ Със завързването на другарства обаче нещата внезапно се подобряваха. А, да – пишехме писма и ги пращахме по пощата, нямаше интернет, смарт телефони и есемеси.

Не си припомням на лагери да са ни водели до локалната поща, с цел да се обаждаме вкъщи. Но другояче междуградските диалози ставаха единствено по този начин. Отиваш в телефонната палата в центъра, даваш поръчка на телефонистката и чакаш. В някакъв миг тя се провикваше: „ За София кабина номер 4 “ и отиваш в кабина номер 4. По-късно се появиха уличните автомати, от които можеш да набираш различен град и самичък.

До морския лагер нормално се пътуваше с трен, като на всяка гара лагерниците бяха събирани от отговорниците за тях. Първи тръгвахме ние от София късно вечерта и по пътя се качваха и останалите. От този интервал си припомням хубави другарства с девойки от Нова и Стара Загора, от Карнобат и от Пловдив. Запознавахме се още в купето. Разбира се, доста по-весело беше пътуването назад по родните места, тъй като към този момент всички се познавахме. Е, имаше и сълзи поради раздялата, след това си пишехме по някое и друго писмо и по този начин до идващото лято и идващите другарства.
Пощенска картичка от село Кранево.

С влака се пътуваше до Бургас или Варна и от там с автобуси до лагера.

След като пристигнехме в лагера, ни разпределяха по спалните пространства. Имаше по едно гардеробче за двама души, само че пък и ние имахме по два чифта облекла и едни гуменки. Следваше закуска. Задължително имаше мощно подсладен билков чай в железна купичка. Не рядко попара с чай. По-често обаче паница с парче масло, малко конфитюр, парче колбас и парче кашкавал. Мисля, че това бе най-хубавата част от менюто, нататък следваха манджи от рецептурника на лелята, която готви, а те не включваха печено пиле и пържени картофи за жалост. Десертите бяха кремчета – неприятно тресящо се малеби, още по-гадно друсащ се грис или кисел. Но кой ти мисли за ястие на 9 или 10 години, когато е надалеч от мама и баща и е заобиколен от връстници. Половината време ти е пъклен мъчително, другата половина – ужасно радостно и нямаш време за недоволство.

Можеше да се компенсира с малко сладости, купени с джобните от проведените разходки до локалния увеселителен парк. Захарен памук, лимонада, сладолед, кръгче с виенското колело и даже абсолютният шлагер – блъскащи се колички. В множеството време обаче не излизахме от лагера с изключение на за плаж, а ни проведоха игри на територията му. Най-вълнуващата бе една, при която заставахме в две редички едни против други, правехме мост и всеки трябваше да пробяга под този мост. Всеки, който си избере „ гадже “ и мине дружно с него, вървеше без трудности. Ако не си хареса някой, всички го удряхме хубавичко по гърба. Тази игра се играеше най-хубаво през втората седмица, когато към този момент е ясно в кого си влюбена и в кой е влюбен в теб. Може всеки ден да е друг, както е нормално на тази възраст.

Другата обичана игра, само че изцяло незаконна, бе нощното циркулиране по непознатите спални, с цел да се мажат другарчетата с паста за зъби и да им се вършат „ мамби “. „ Мамба “ се наричаше превръщане на спящото дете дружно с дюшека върху пружината. Голяма гнусота. Все в миналото по-големите лагерници успяваха да изнесат някой латентен с дюшека посред плаца и падаше огромен смях.

Периодично се проведоха вечери на гения. Всеки трябваше да покаже това, което умее. Пеене, танцуване, пиески. Аз по това време ходех на пантомима и се престраших да изиграя един очерк, само че май не доста сполучливо, тъй като след края му гаджето ми за деня се отхвърли от мен и ме заряза. 

Имаше и състезания на плажа – правехме крепости или русалки от пясък и ги украсявахме с мидички.

Най-хубавото на пионерските лагери от 80-те беше краят им. Тогава се организираше прощалната Нептунова вечер. Нептун излизаше от морето (обикновено някой маскиран и подпийнал отговорник) и повеждаше лагерниците на нощна задача. Светехме си с фенерчета, до момента в който стигнем до място с лагерни огньове. Там имаше песни с китари, още самодейна просвета, а един път ни бяха поканили даже Нели Ранеглова да пее. Най-късно през тази последна нощ всички лагерници решаваха, че въпреки всичко доста им харесва престоя, само че късно – на другия ден тръгвахме с влака наопаки. И по този начин, до идната година.

---

Ако вие сте младеж, който има интерес към най-новата ни история и желае да научи обстоятелства за времето отпреди 1989 година, можете да ни зададете своите въпроси на имейл [email protected], в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната страна.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.